Родината на слънчогледа е Северна Америка, където местните племена са започнали да го отглеждат като културен вид преди повече от 4500 години.
Слънчогледите са хелиотропни – те се движат по посока на слънцето. Научното наименование на слънчогледа е Helianthus. То идва от гръцките думи “helios”, което означава слънце, и “anthus”, което означава цвете.
Слънчогледът принадлежи към сем. Сложноцветни (Compositae), род Helianthus L. Този род обединява над 100 вида, повечето от които са разпространени като диворастящи. Като културни полски растения се отглеждат само 2 от тях – H. annuus L. (едногодишен) и H. tuberosus – топинанбур (многогодишен).
Според статистиката на Организацията по прехрана и земеделие на ООН площите със слънчоглед в света надхвърлят 100 милиона декара, което го поставя на трето място по добив на масло.
Съществуват различни видове от културния слънчоглед, които се отглеждат за разнообразни цели – за производство на масло, за храна на птици, за консумация на семки и за декоративни цели. В България най-често се среща видът ssp. sativus, който се използва за предимно за производство на слънчогледово масло. Неговият вегетационен период обикновено започва през средата на април и завършва през средата на септември. Неговото стъбло е с височина между 1,70 и 1,80 м.
Слънчогледът у нас се отглежда предимно за семената, от които се получава растително масло. Сеят се хибридни сортове, създадени у нас и чужбина.
Прибирането на слънчогледа се извършва в пълна зрялост, когато 80-90% от питите са вече кафяви или са изсъхнали. Механизираното прибиране на слънчогледа става със зърнени комбайни, които са снабдени със специални приспособления-жътварки.
През последните 10 години в България са регистрирани 25 нови хибрида слънчоглед, които са създадени в Добруджанския земеделски институт (ДЗИ). Много от тях са признати в Румъния, Украйна, Русия и Молдова. Едно от най-големите постижения на ДЗИ е създаденият хибрид Албена през 1986 г., регистриран във Франция (1988 г.) и България (1989 г.). Хибридът Албена е признат за световен стандарт в групата на ранозрелите хибриди, като в началото на 90-те години във Франция заема над 40% от площите, засяти със слънчоглед.
Слънчогледът се характеризира с мощна коренова система, състояща се от главен корен и многобройни странични разклонения. Главният корен е вретеновиден, добре развит, проникващ на дълбочина 3 – 4 m. Макар че основната маса корени е разположена на дълбочина до 50 cm, слънчогледът усвоява влага и хранителни вещества от дълбоките почвени слоеве.
Съвременните маслодайни сортове и хибриди, отглеждани в България, имат средна височина на стъблото 1,7 – 2 m. Отглеждат се и декоративни генотипове с височина над 2,5 m, а в страните с по-хладен климат – сортове и хибриди с височина на стъблото 1,2 – 1,4 m. Стъблото е неразклонено при маслодайните сортове и хибриди и разклонено при бащините линии за получаване на хибриди и при декоративните форми. Дебелината му в основата е 2 – 4 cm. То е обло, но неравно, а вътрешността му е изпълнена с паренхимна тъкан.
Листата на слънчогледа са едри, сърцевидни, назъбени по периферията, най-често с ширина 22 – 30 cm. Броят им варира от 14 до 50, най-често 25 – 30. В началото на вегетацията листата са разположени по двойки, след което се появяват поединично и последователно. Максимална листна площ се формира към фаза цъфтеж, а листно-площният индекс на културата е висок – 3 – 4,5.
Цветовете са събрани в съцветие тип кошничка (пита), която е най-често плоска или леко изпъкнала с диаметър 15 – 40 cm (при генотиповете за масло 18 – 25 cm). Цветовете са 2 вида – езичести (най-често безполови, разположени по периферията на съцветието) и тръбести (двуполови, във вътрешността на питата). Езичестите цветове имат ролята да привличат насекомите, които извършват кръстосаното опрашване при тази култура. Тръбестите цветове се състоят от петлистно венче, 5 тичинки и 1 плодник. Броят им в една пита е от 600 до 1600.
Плодът на слънчогледа е акен (семка), с удължено яйцевидна форма. Съставен е от шлюпка и ядка. Шлюпката може да бъде бяла, сива, виолетова, черна или изпъстрена на ивици. Важна характеристика на съвременните сортове и хибриди е наличието на въглеводороден слой с голяма твърдост, наречен панцерен, който да предпазва ядката от слънчогледовия молец. Масата на 1000 семена е между 45 и 120 г. Ядката има тънка обвивка, два семедела и зародиш. Тя съставлява 70 – 75% от семето и в нея се акумулират мазнините. Ядката на генотиповете за масло съдържа 60 – 65% мазнини и около 20% протеин. Маслото е от типа на полусъхливите.
Слънчогледът произхожда от степта на Северна Америка, където и сега се срещат диви форми.
В Европа растението е пренесено през 1510 г. и засято в ботаническата градина на Мадрид. В началото се е отглеждал като декоративно растение и за семки.
Като маслодайно растение слънчогледът най-вероятно е използван от коренното американско население. Счита се, че индианците са получавали масло, с което са мазали косите и тялото си или са получавали бои за оцветяване на облеклата си. Като маслодайна култура, обаче се отглежда от началото на 19 век във Воронежка област, Русия, откъдето обратно е пренесен в Европа.
В България е пренесен след Освобождението от Русия като декоративно растение и за ядене, а отглеждането му като земеделска култура започва през 1917 г. След това за кратък период се превръща в основната маслодайна култура на българското земеделие.
По данни на ФАО площта на слънчогледа в света надхвърля 100 млн. декара и той е трета по важност маслодайна култура след соята и рапицата. Най-големи производители са Китайската народна република, Русия, Аржентина, Франция, Украйна, Австралия и др. България също е сред страните с най-висок рейтинг като производител и селекционен център в света.
Слънчогледът принадлежи към сем. Сложноцветни (Compositae), род Helianthus L. От този род са известни над 100 вида, повечето от които са разпространени като диворастящи.
Като полски култури се отглеждат само два вида – културният слънчоглед (Helianthus annuus L.) и топинамбурът (в някои райони се нарича ерелмаз) – (Helianthus tuberosus L.). От културния слънчоглед се отглеждат множество вариетети с различно предназначение – за масло, за храна на птици, за семки, декоративен. В България най-разпространен е ssp. sativus, който се използва за масло. Той е средно ран екотип, чийто вегетационен период най-често протича от средата на април до средата на септември. Има високо 1,70 – 1,80 m неразклонено стъбло. Отглеждат се най-вече хетерозисни хибриди с тъмносиви до черни панцерни семена с оловен блясък, ивици и кантове.
Най-разпространените български хибриди са:
със стандартен (линолов) тип на маслото – Албена, Сантафе, Сан Лука, Мусала, Меркурий и др.
с олеинов тип на маслото – Диамант, Перла.
